Лято е, все пак

С тениска и къси панталонки

усмихната посрещам юлски изгрев пак.

Обувам си и бели маратонки,

негостоприемен е асфалтът за босия ми крак.

И тръгвам с Нина в утринта да бродя,

да разкършим кълки, да помиришем всеки цвят.

Да видим кучета и хора, да потичаме на воля

и щастливи да сме, лято е, все пак.

Денят се очертава жарък, така стоят нещата:

аз пия кока-кола, тя по плочки търси хлад.

Мързелът и на двете ни обсебил е душата,

мечтаем в океана да се гмурнем, ама как?

Я тук за час, за два, за три да си поспиме

без никой да разваля следобедния рахатлък.

Като испанки важни сиестата да уважиме,

че захладней ли, вижте ни отново - ние сме на път.

Тя приятелче е вярно, то се знае,

но подуши ли следа, не чува моя зов.

Гони зайчетата, с гущерчета си играе,

а чудото настава щом мъжки види нов.

В игри с Калпазанката и лятото минава.

Преди да хвана тен и паднала е есента,

но любовта ми към Душанката не отминава,

през всичките сезони – тя е радостта.

10.07.2022, Тенерифе, Ким Джаксън