Mомичето каза "върви!"
И говореше, обляно в сълзи,
И молеше се, до нея да стои,
Завинаги мили думи да мълви.
Но той не я разбра.
И надеждите й пропиля,
А тя чакаше тази любов,
Чакаше нейния далечен зов,
Но той не й отговори
И пътя й затвори.
Но тя реши се на жертва
И забрави своята клетва.
Тя тръгна смело по пътя
И се попита: "Кого за това да осъдя?
Ще видя дали след мене ще тръгне
Или гръб грубо ще ми обърне?
И силно сега се надявам,
Цялото си щастие с болка залагам,
Само и само да ме прегърне
И любовта ни бързо да се завърне!
Боже, какво направих, кажи!
Искам, искам да ПРОДЪЛЖИ!
Но защо никой не ме слуша сега?
Защо няма очи, които да следя?
Аз кървя! Погледни ме! Кървя!
И на себе си искам да простя
Заради това, че не се преборих
Или, че нова врата не отворих.
Но той защо след мен не върви?
Не искам мечти! Сърцето ми кърви!!
Помогни!
Върни се при мен...
Или далеч замини..."
Само за него мислеше си тя
И не знам как сили събра
Да тръгне напред през прахта,
И да живее, макар и в мечта.
А какво стана с него, кажи?!
Какво ли сърцето му шепти?
Иска тя за нея да кърви
И за нея да пребори мечти.
Искаше само да я последва,
Но времето бързо напредва.
Какво питаш стана, нали?
Тя още по пътя прашен върви,
А той на пейката стара седи,
От години проклина тези мечти.
И той чака тя да го прегърне.
Да! Чакаше тя да се върне!
След толкова време пътуване,
След толкова време тъгуване,
Сега тя реши да спре да тъжи
И без него напред да продължи.
И точно този мрачен ден
Дъжд валеше над мен.
Съгледах момче на бялата пейка,
Облечено с черна вехта грейка.
Обляна с кръв и едри сълзи
И с отпечатъци от тъжни пръсти,
Които може би търсели са сърце,
Но не го е намерило, бедното момче.
До него тревата ярко зеленееше,
Само бялото му лице мрачно бледнееше
За какво ли, за какво ли копнееше?
И като в приятна приказка една
Срещна ги милата съдба.
Момиче плачещо вървеше бавно
За минало хубаво, славно
Сълза след сълза, тъга, самота - 
Това бе живота й сега.
И тогава той погледна към нея,
Видя я и си каза: "За тебе копнея!"
А тя учудено погледна го в очите
И изкрещя от радост, изтри си сълзите
И се затича, спря се и го докосна мило.
"За мен ли това сърце е кървило?
Аз си мислех, че забравил си ме ти
И си ме оставил сама с тези мечти.
Защо не ме последва, кажи?
Защо живота така ни раздели?"
А той отвърна й с мили думи,
С последни, умиращи сили...
"За тебе кървях досега в тъга
И питах себе си "Докога ще е така?"
Но никъде отговор не намерих.
И сърцето си само към тебе отворих,
Проклинах се, че след теб не продължих,
Проклинах се, че сили не открих.
За тебе плачех всеки ден
И давах свобода на тъгата в мен.
Досега, съкровище, тъжих,
Но вече те открих!
И от теб няма да се отделя -  
Заклевам се - докато не умра!
Съжалявам, че сама те оставих
И за любовта ни бързо забравих,
Но промених се, разбери
И за теб сърцето ми кърви!
Думи нямам, за да ти изкажа,
Искам само любовта си да покажа.
Обичам те повече от всичко, знай.
Просто любовта ми няма край!!!"
И той усмихна се така.
Забрави старата тъга,
А тя погледна го и съзря
В очите му - искряща - любовта.
И каза си: "Колко за тебе умирах!
Колко много пъти те презирах!
Заради това, че не ме разбра
И ме остави сам-сама!
Но и ти самотен без мен си бил
И така тъжно си кървил!"
Ето, че те не издържаха
И любовта си те изляха.
Той я прегърна нежно така,
Докосна я с мила ръка
И потопиха се в безкрайна целувка,
Че чак и Бог им се усмихна:
Дъждът тъжен се скри
И слънцето очите ми заслепи.
Когато отворих бавно очи,
Нямаше ги там, където бяха преди.
Нямаше ги никъде сега
И защо, не можех да разбера.
Тогава погледнах към небето
И видях - летящо - момчето.
Държеше любовта си за ръка
И летяха към обща съдба.
Каква хубава приказка, нали?
Жалко наистина, че свърши.
Но аз знам, че те са там, горе.
Нали, кажи ми, Боже?!
Те живеят още там
И любовта им гори в ярък плам.
Сега той е нощната луна
Толкова красива, но не и сама,
Защото до него е тя - 
Милата, нежна звезда.
И любовта им достигна върха,
На всяка въздишка превзема дъха.
И затова и Луната блести,
Затова и слънцето от радост гори!!