Нощта бе нежна и гореща,
          отдавна изоставила маската зловеща,
          звездите ласкави, гальовни, мили,
          осветяваха леко зелените могили.

          Момиче и момче един до друг лежаха
           и тихичко звездите те брояха.
           Луната галеше нежно техните лица
           и се радваше на двете влюбени деца.
        
           Говореха си те как вечно ще се обичат
           и да бъдат заедно те винаги се заричат.

           Плахо държаха се те за ръчичка

           и срамежливо си крадяха един от друг по целувчица мъничка.

           След двадесет години, в една зловеща нощ

           вятърът вилнееше с огромна мощ.

           Луната бе кърваво червена,
           земята не бе вече зелена.
  
           Жена в черно, с малко дете на ръце,
           вървеше с подпухнало от плач лице.
           Спря за миг и звездите започна да брои,
           а от треперещия й глас безкрайна мъка струи.
    
           Жената продължи напред и се спря,
           в миг цялото й лице в сълзи се обля.
           - Мамо, я онова стихче ми кажи,
          ама, моля те, този път недей плачи!
          
           Усмивка огря печалното лице
           и жената започна с разтуптяно сърце:
           "Нощта бе нежна и гореща
           отдавна изоставила маската зловеща..."