Любов*

Клоунът от цирка беше влюбен

в малката танцьорка на въже...

... Всяка вечер в номера си труден

пожелана от безброй мъже

тя с невероятната си грация

купола превръщаше в небе

и надвила даже гравитацията

там като звезда изгряла бе...

...Но звездите литват към Земята

в някой ден с неосъзнат копнеж-

влезли в атмосферата обаче

няма как летежа им да спреш!...

И подобно ореол далечен

е следата ярка подир тях...

...Клоунът е тъжен тая вечер

и горчи нелепият му смях...

д-р Коста Качев

*в коментариите към стихотворението на Христо Запрянов „Последната роля на стария артист” от 12.10.2012 година

(което аз смятам за наистина емоционално и затрогващо)

има един злъчен коментар на Идеми Дойдеми, че е клише.

Какво е клише обаче?.. Нещо което банално се повтаря ли?..

Но тогава всичко е клише: живота, смъртта, любовта и т.н.

А всеки сам изживява своето „клише” и така то придобива

индивидуалност, неповторимост...Като лекар повече от всички знам какво е смъртта. Виждал съм толкова хора да умират и повярвайте ми: смъртта не може да бъде клише!..

     И накрая „ИД” ехидно добавя, че се надява автора да не пусне и текст за „тъжния клоун”.

    Да вярно е, че „тъжния клоун” също е клише в литературата,

обичан от поетите образ, но се замислих: не може ли да се намери

и нещо ново, различно дори и в този клиширан образ... И написах това стихотворение за тъжния клоун...

    Но не аз (естествено!) ще съдя доколко съм успял...

N.B. виж „Последната роля на стария артист” от Христо Запрянов             

(Hercule) и коментария към него от (idemidoidemi) Идеми Дойдеми

от 12.10.2012 год. в подкатегория „друга”.