Любов*
Клоунът от цирка беше влюбен
в малката танцьорка на въже...
... Всяка вечер в номера си труден
пожелана от безброй мъже
тя с невероятната си грация
купола превръщаше в небе
и надвила даже гравитацията
там като звезда изгряла бе...
...Но звездите литват към Земята
в някой ден с неосъзнат копнеж-
влезли в атмосферата обаче
няма как летежа им да спреш!...
И подобно ореол далечен
е следата ярка подир тях...
...Клоунът е тъжен тая вечер
и горчи нелепият му смях...
д-р Коста Качев
*в коментариите към стихотворението на Христо Запрянов „Последната роля на стария артист” от 12.10.2012 година
(което аз смятам за наистина емоционално и затрогващо)
има един злъчен коментар на Идеми Дойдеми, че е клише.
Какво е клише обаче?.. Нещо което банално се повтаря ли?..
Но тогава всичко е клише: живота, смъртта, любовта и т.н.
А всеки сам изживява своето „клише” и така то придобива
индивидуалност, неповторимост...Като лекар повече от всички знам какво е смъртта. Виждал съм толкова хора да умират и повярвайте ми: смъртта не може да бъде клише!..
И накрая „ИД” ехидно добавя, че се надява автора да не пусне и текст за „тъжния клоун”.
Да вярно е, че „тъжния клоун” също е клише в литературата,
обичан от поетите образ, но се замислих: не може ли да се намери
и нещо ново, различно дори и в този клиширан образ... И написах това стихотворение за тъжния клоун...
Но не аз (естествено!) ще съдя доколко съм успял...
N.B. виж „Последната роля на стария артист” от Христо Запрянов
(Hercule) и коментария към него от (idemidoidemi) Идеми Дойдеми
от 12.10.2012 год. в подкатегория „друга”.
© Коста Качев Всички права запазени