1.Душата ми бие като камбана,

потънала в тишина от мрак.

Ръка подавам, в морето от ръце,

забравили, какво е светлина.

Да извадя ги от блатото искам,

на тази мрачна мъгла.

2.Газят ме всички обаче,

дето помогнах им за лъч светлина.

В кал ми цапат те лицето,

в тиня ми дрехите мърсят.

Не дават ми да видя небето,

а да го гледат искат, без очи.

3.Чувам звън далечен,

сам не вярвам на слуха си.

В мига един и вечен,

опитвам надалеко да предам гласа си.

Усещам приятен гъдел по сърцето,

медена ме реч облива.

4.Истинска жена е тука,

в мрака като мене.

Светлината не искам да виждам,

не искам от тиня да излизам.
С нея в звън ще си говоря,

в звън бариерата на мрак ще счупя.

5.Понасям се на гласа ѝ по вълната,

летя до нейните блата.

Бърша от лицето ѝ калта,

тупам праха ѝ от сърцето.
Камбаните две са във една душа,

свети синьото за нас в небето.