1.Душата ми бие като камбана,
потънала в тишина от мрак.
Ръка подавам, в морето от ръце,
забравили, какво е светлина.
Да извадя ги от блатото искам,
на тази мрачна мъгла.
2.Газят ме всички обаче,
дето помогнах им за лъч светлина.
В кал ми цапат те лицето,
в тиня ми дрехите мърсят.
Не дават ми да видя небето,
а да го гледат искат, без очи.
3.Чувам звън далечен,
сам не вярвам на слуха си.
В мига един и вечен,
опитвам надалеко да предам гласа си.
Усещам приятен гъдел по сърцето,
медена ме реч облива.
4.Истинска жена е тука,
в мрака като мене.
Светлината не искам да виждам,
не искам от тиня да излизам.
С нея в звън ще си говоря,
в звън бариерата на мрак ще счупя.
5.Понасям се на гласа ѝ по вълната,
летя до нейните блата.
Бърша от лицето ѝ калта,
тупам праха ѝ от сърцето.
Камбаните две са във една душа,
свети синьото за нас в небето.
© Георги Сираков Всички права запазени