Сама, ридаеща над пожелана бездна,
потапям спомена за твоя образ във сълзи.
С черни пипала към мен мечтата ми пълзи,
раздира ме отново и аз бавно чезна.

Колко илюзорна светлина сега копнея,
падайки надолу към всевечната си скръб!
Потапям те в сълзите си. Сама се давя в кръв,
обагрила света, докато аз бледнея...

Не познавам в теб реалността на бляна
нито илюзорната фактическа съдбовност,
не усещам - ти ли си лъжовен,
или аз съм изтъкана от прозрачна пяна?

Само знам, че те желая в моята разбъркана Вселена -
непонятен, нереален, необятен, но с усмивка.
Пък била тя смъртоносната напитка,
пък била тя и искрица в мойто спряло време.

Но желая те, при мене, пълнокръвен,
да оставиш своята следа всред мрачния ми път,
да ми държиш ръцете пред мига. Светът
да ме познае. Пък тогаз бъди безмълвен!

Ще го понеса. Ще потопя безмълвието ти отново
във плача си. Но мой бъди, за миг поне!
Пък тогаз пред нова бездна и сърцето ми да спре,
ще потопя тъгата си във слово.