Мечта за хоризонта...

Ранно утро... И морето...

Тя – момиче, аз – момчето:

искахме зад хоризонта

да отидем... (Ясно помня!...)

Вихрена и русокоса,

тичаше със мене боса,

любовта ни бе спонтанна

и „съдбовната“ ни тайна.

Много време от тогава,

а не мога да забравя,

как играеше с полата ѝ

любопитен, палав вятъра...

Всичко бе необяснимо,

даже нямаше си и́ме...

Де́ да знаехме тогава,

че Съдбата ни задява!...

Като любовта прекрасно

бе небето: синьо, ясно...

И в душите ни с молитва

бе Животът, дето идва!...

А момичето, в което

влюбен бях и във морето –

в спомена до мен все тича

и твърди, че ме обича!...

Гледахме с възторг Безкрая

и упойваше ни тая

странна власт на Необята

в миг спонтанно осъзната!...

Замечтахме си: да можем

вятъра щом разтревожим

с неговата мощ страхотна –

да догоним хоризонта!...

... Но в мечтанието лудо,

щом момичето целунах

аз разбрах, че хоризонта –

е Илюзия самотна!...

21.05.2020.