Вървя по пътя неутъпкан,
капки дъжд падат
в моите изкаляни нозе.
Косата ми рошава и мокра
разпиляна, по нагърбените
ми с горчилка рамене.
Но въпреки това,
не ми е тъжно!
С усмивка непреклонна
шляпам под дъжда.
Вървя, вървя и си мечтая
как и ти до мен вървиш,
щастлив сега.
Представям си, че ме целуваш
гониш ме в тези локви кал.
А когато ме настигнеш – спираш
в прегръдка топла ме обвиваш
сякаш аз съм твоят ангел бял.
Мечтая си, че не сме тука!
В този сив и мрачен, празен град.
А, че завел си ме в мечтите...
Париж – и онзи тесен булевард.
Представям си, че този дъжд
студен и ситен
има дълбоко френско потекло.
В градът на любовта нормално е
да си с изискано, но мокро облекло.
Около мене виждам кафенета малки,
наредени маси, с чаши френски чай.
Сгушени французи, под капчиците ситни
превръщайки пейзажа мокър – в РАЙ!
Мечтая за ръцете ни, една в друга
преплетени, на брега на френската река.
Обещание за двама влюбени,
че заедно ще покорят света.
И точно, преди моментът на завръщане
в нашият си сив и мрачен град.
Мечтая как под Айфеловата кула,
обещание, запечатано с целувка
подаряваш: "Че някой ден ще дойдем пак"!
И така застинала и мокра
пред моя дом не помръдвам и мълча.
Стоя, мълча и се усмихвам,
а от мен се стича френската мечта.
Ще я бъде! Някой ден... аз зная!
Там в мечтите да ме заведеш...
ще сме влюбени, щастливи в РАЯ,
но първо трябва да се прибереш!