Рисувам лицето му с черната боя,
която той ми купи преди седмица-две
да боядисам вазата с цветя,
които окапаха и по масата застлаха се.
Събрах ги с двете си ръце,
тъй както спомените си събирах,
онези спомени, леки като перце,
които тръгнаха си с вятъра, без да питат.
Боята черна се стича по листа
и гълта белите му колене,
целувайки го нежно по врата,
обливайки неговите ръце.
Дълбае върху нежното му сърчице,
покрива и последното беличко местенце.
Метафорично листът олицетворява моето сърце,
покри го черната ти злоба -
това сърце, което тайно се закле
да вземе теб със себе си в гроба!
© Полина Петкова Todos los derechos reservados