12 may 2011, 15:20

Минало, което продължава 

  Poesía » De amor
734 0 1

Вървя назад, сочена от пръсти злобни;
преследвам залеза на нашата любов.
Очите давят се в сълзи отровни,
не ще ме изкуши мен грях красив и нов.

Минало, което още продължава.
Дъждовни капки вътре в нас се скриват.
Съдба, ти тленен пламък потушаваш,
но смъртта душите винаги надвиват.

Танцуват две вихрушки грациозно,
ала разделя ги вселена от тъга.
Квазари цепят пътя ни помпозно,
но сърцата ще надмогнат и това.

Комети бяхме - разкошни и могъщи.
А в зародиш бяхме просто две деца.
И днес, дори и не тъй вездесъщи,
възхита тайна будят нашите лица.

А знаем - преходното си отива,
когато парата прегръща се с леда.
Като спътник красотата балансират
омайни светлосенки от севда.

Стига вече - по умората врачувам,
че ние даже не сме божества.
Без тебе аз не ще просъществувам,
защото ний сме антиподни същества.

Тъй както огън восъка обгръща,
пораждайки есенция омайна;
така и светлината е присъща
любовница на мрака да е тайна.

Личното да жертвам аз съм тъй готова
във името на вечната хармония.
Вселена, ах, ти висша подлост!
Време, ти си моята агония.

Телата смъртни ни са, но красиви.
А ти отново болка причиняваш.
Отивам си и виждам вече сенки сиви.
Човек съм аз - недей да ме оставяш.

Несъвършена, малка и частична,
душата ми полита към безкрая.
Самотна ли съм, тъй съм аз безлична.
Без теб ще страдам даже и във Рая.

И студ да ме преследва вечно през нощта,
и от болка да кърви моето сърце;
нека аз със жалка и обречена душа
за последно да умра във твоите ръце.

© Лилиан Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??