Мисли окъсели и опърпани,
светофарът вяло ми намига.
Делникът - разтегнал се, от дърпане,
времето не стига и не стига.
Няколкото потни въжделения,
на витрина кривата усмивка,
на живота собственото мнение:
Още дишам, значи съм щастливка.
Как с това съвсем не меродавното,
нощем от леглото ми ме вдига,
крехък сън, препънал се на равното,
в камъчето - нещо не достига. ...