Кристали горещи

се спускат и се сливат

над едни полу-угаснали свещи.

Като по-малко ги убиват.

И вопъл ням, и трепет тих

някъде там, като моя стих.

От радостта ме ревнуват

и я прогонват, за да не я чуват,

лек и спокоен полъх над тишината

довежда винаги  самотата

и вече думите трудно подбирам

и глупостта на сърцето си отново презирам.

Лицето ти ли ми навява тази тъга?
Прегръдките ли, забравени във нощта?

Или начина, по който ме “употреби”

е това, което душата ми разби.

Не спирайте, сълзи, скъпи за мен като кристали,

да се появявате в моите зелени очи

за този, който за вас причината даде…

Елате за него, докоснете го нежно.

Предайте му всяка моя болка и мисъл.

Разкажете му за стиховете, които за него съм писала.

Но, моля, сълзи, щом стигнете до сърцето,

изгорете го, както слънцето изгаря лицето.

И както човек в пустинята за вода копнее,

така и той за мен да жалее…

Но дръжте го далече от тук,

не го допускайте близко до моя свят.

Нека е там със сълзите на друг…

С моите кристали от студения ад…