Пианото, толкова дълго бе мълчало,

недокоснато, самотно,

усетих как душата му крещи,

точно като моята, 

тихо, уязвимо,

ужасена от безчестие, от човешката суета,

на предателства, обиди, 

наранена,

от безчовечност, безразличие и грубост...

Заслушана в плача му, 

докоснах леко клавишите,

погалих го с безмерна нежност,

искаше ми се в него утеха да намеря,

да излея чуствата си, да събудя сетивата си, 

да пречистя ума си,

да успокоя сърцето си, за да не се взриви, 

от несправедливости, страдание, човешка болка,

да възстановя баланса в духа си,

и хармонията в света на душата си...

Но не успях,

имах нужда от думи, изплакани като сълзи,

от човешкото присъствие и топлина ...

Запалих свещ, втренчих се в пламтящия пламък,

толкова крехък, като човешки живот,

гледах го дълго как гори,

тъгата обля лицето ми,

и твоя образ застана пред мен, 

толкова истински, толкова близо,

че усещах допира ти по пръстите ми,

и онази твоя удивителна чувствителност,

загриженост и нежност...

През сълзи, пиша тези думи,

търсейки мъдростта и спокойствието ти,

като уплашено дете, 

в този свят, тревожен и пуст,

ти си единствената надежда в моите мечти, 

моя единствена реалност,

мой копнеж, моя единствена истина...

и обич, единствена, пред която коленича...

тихо шепна името ти,

като молба,

ела, ела и остани, 

завинаги с мен остани...