Вървях по улица печална.
Уж лъскава, с модерен бяс.
Седи, съзрях, многострадална
девойка в този късен час.
На мъничката си табличка
продаваше надежда...тя!
Тъй крехкичка и тъй самичка
сред дъхавите си...цветя!
А погледа и все блуждаещ
навярно в миг се спря на мен?!
Покрусен, нищо не желаещ
вървях във сивия си ден!
Поспрях...защо? За да изкупя
със стръкче моята вина?!
Или пък просто да съгледам
очите й...на светлина.
Две капчици вода - елмази,
невиждащо се взират в мен
и тръпка ме в гърба полази
момичето на мрак бе в плен!
Тъгата ми във миг...приижда,
присвит под шала, съкрушен,
момичето де ме не вижда,
видя света по-бял...от мен!
21.10.2017 г.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados