Монолог

Тъй страшно е да спреш за малко 
и да засенчиш взора си със длан,
да видиш отдалече колко жалко 
е чувството да си пътувал сам. 
И нейде в слънчевото бездихание 
ти вече свикнал без подслон, 
си вдигнал в своето съзнание 
от своите копнежи - дом... 
Но в тази жега бездъждовна, 
полепнала със прах от бързане, 
вратите къщни са лъжовни 
и мъката ти е във кърпа вързана... 
Събирай гняв да издържиш на болката, 
която ражда твоята нагласа, 
понеже под клепачите си имаш сол, 
а пред очите ти живее щастие... 
И ако мислиш, че вещае смърт - 
да се терзаеш в дълги монолози 
повярвай още, че за жива плът 
не пише никой некролози... 
Сега стегни се и изправяй ръст! 
Скръбта не иска имената ти. 
Преди да заковеш живота в кръст, 
обичай прѝживе с душата си! 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
17.04.2024