„Когато вятърът догонва мислите

                              и ги понася над света

                              на сцената житейска

                              надиграваме артистите,

                              уверени във своята съдба!“

МОНОЛОГ С ЕДИН СТРАННИК

Страннико, записвай мислите си!
Крещи в надпревара!
Кой ще те чуе?
Не знаеш?!!
Аз?... Опазил ме Бог!
Твоята вяра...?
Тя се нуждае от малко:
една-две сълзи.
Не вярваш ли?
Хвани тази стара
китара и се разходи.
Не искаш...?!!!
А цвете за полет?
Не птица...
крилете са сигурна опора.
А цвете напролет,
когато снегът се топи.

Страннико, не свеждай глава!
Погледни - това сме аз и ти.
И тази приказка стара
за любов и други измислици
е толкова лека и крехка
и вече не се и топи.
А беше горещо и страстно
твоето име, любов.
Но беше толкова, толкова рано,
дори и да беше готов,
красив беше само антрактът
на твоя примамващ обков.

Отегчих ли те, страннико?
Жалко!!!
И илюзиите ти разбих?!!!
Шамарът боли не по-малко,
дори да не е от двете страни.
Желая ти път от коприна!
Преигравам ли? Вече спирам!
Сбогом!!!
Прости!!!