О, не за първи път, море,
заставам на брага ти,
и не за сетен път
те гледам възхитен!
Обичам аз романтиката вечна
на ноща ти,
и блясъка велик
на твоя слънчев ден

Стоя сега край теб
и искам да обгърна,
просторите,
 солените ти ветрове
и с белите ти чайки на брага
да се завърна,
и да газя пясъка
на твойте брегове!

Обичам да те гледам аз,
след буря уморено,
когато мощен гръб
на слънцето печеш.
Омесено от слънчев  блясък,
в синьо и зелено,
и тъй захласнато,
във някакъв копнеж!

Но най-обичам аз,
когато ревнеш разярено
и тъмните води
разплискаш ядно на брега,
когато си Чудовище,
свирепо, разярено,
създадено от гняв велик
и от тъга!

Не те познавах аз
дори не знаех, че те има.
над мойто село аз  не бях
протягал врат.
Не знаех аз, че ти си
 така  неповторимо!
И твойте хубости ,
така ще ме пленят!

За първи път аз  бях  при тебе
двадесет годишен.
Веднага за пропуснатото време съжалих!
И разбрах, че туй  за тебе,
 други гдето пишат,
ще има място
 и във моя бъдещ стих!

Сега аз пак стоя на твоя бряг,
от хубости омаян,
и ендорфините ме правят
някак си ревнив!
Дори да ме заточат
в някой край, отчаян,
със  спомена за тебе аз
ще съм щастлив!