Моя болка

Гледам по запотеното стъкло

и с пръст изписвам по него твойто име,

дъждовни капки падат и мълчат

и сякаш топка в мене се е свила.

Къде си? - тази нощ луната

е толкова далеч сега от нас,

звезда едничка няма във тъмата,

а толкова жадувах любовта.

Да можеше да стават чудеса

и някога мечтите да се сбъдват,

аз бих си пожелала и след 100 лета

отново тебе да прегръщам!

Но нямате и хората виня,

че в техните лица не виждам тебе.

Луната плаче... плаче любовта

и всичко мразя, що обичах с тебе.

Къде си, плачеш ли и ти?

Нощта могъща на косите ти ухае.

Така студено става след това

и болка във гърдите ми чертае.

Трудно е, когато си до мен

и тъй е трудно, щом не си до мене.

Кажи ми как така да продължа

и как след теб да се науча да живея.

Думите не стигат, щом те гледам,

та ти си толкова красив

и пак мълча, че устните ми бледи

не знаят друго, освен твойто име.

Дъждът покрива бялото стъкло,

а аз във ъгала треперя...

да успея поне да заспя

и в съня си, знам, ще те намеря.

Ще дойда тихо, до тебе ще застана,

не говори, така е по-красиво,

ела до мен, да помълчиме двамата,

преди утрото сърцето ми да срине.

На заранта онемяла, жалка,

аз пак пред стъклото ще застана

и ще се моля снощния порой

от болката да е отмил следата!