Моя болка
Моя болка
Гледам по запотеното стъкло
и с пръст изписвам по него твойто име,
дъждовни капки падат и мълчат
и сякаш топка в мене се е свила.
Къде си? - тази нощ луната
е толкова далеч сега от нас,
звезда едничка няма във тъмата,
а толкова жадувах любовта.
Да можеше да стават чудеса
и някога мечтите да се сбъдват,
аз бих си пожелала и след 100 лета
отново тебе да прегръщам!
Но нямате и хората виня,
че в техните лица не виждам тебе.
Луната плаче... плаче любовта
и всичко мразя, що обичах с тебе.
Къде си, плачеш ли и ти?
Нощта могъща на косите ти ухае.
Така студено става след това
и болка във гърдите ми чертае.
Трудно е, когато си до мен
и тъй е трудно, щом не си до мене.
Кажи ми как така да продължа
и как след теб да се науча да живея.
Думите не стигат, щом те гледам,
та ти си толкова красив
и пак мълча, че устните ми бледи
не знаят друго, освен твойто име.
Дъждът покрива бялото стъкло,
а аз във ъгала треперя...
да успея поне да заспя
и в съня си, знам, ще те намеря.
Ще дойда тихо, до тебе ще застана,
не говори, така е по-красиво,
ела до мен, да помълчиме двамата,
преди утрото сърцето ми да срине.
На заранта онемяла, жалка,
аз пак пред стъклото ще застана
и ще се моля снощния порой
от болката да е отмил следата!
© Еви димитрова All rights reserved.
