Моят град

В памет на Й.Е.

Тишина разрязва белия лист.

Да го запълня аз не мога,

макар със спомени да е пълна

погълнатата ме нощна утроба.

По улички тъмни скита Пинокио,

край фургон Канио плаче на глас,

минувачите мрачно оглежда Малвина,

но надежда не мога да им продам аз.

В градинки и улици излежават се псета

от нехайство на кметове и еколози с каймета.

ЦУМ опустява, празен е ШЕРАТОН,

квартали се давят сред ослепели балкони.

Отдавна мнозина са в чужди земи,

но и в тях не канят: „Ела си вземи.”

На стълбите подлезни

цигуларче сменило момиче.

Тъй си изкарва за хляба

наместо с приятели

след топка да тича.

Ето го Френският институт,

до него намига червено казино,

по-долу от пейката кротко

нас наблюдават бронзовите двамина.

Сред площада Славейков

някой вестниците прибира,

под надпис „Емпорики”

тромпет „Кръстника” започва да свири.

На тротоара по Солунска

Йосиф спря да реди своите книги.

Млад и снажен, с побеляла брада,

той приличаше на пророк.

Минавах оттам и обсъждахме двама

поредния житейски урок.

Ала все по-често на пейката своя

търсеше той да приседне,

Една сутрин от стената погледна

и с усмивка в мене се взря:

- Сам виждаш, напуснах ви.

Не го търсих. Това е съдба.

Градът, унило озъбен,

крачи сред улични кучета.

В тъмни улични отбивки

безплатните вестници

се превръщат в завивки.

Утрото плахо надниква

през тъмните очила,

по навик първите фасове

засяват павета и спирки.

Някъде очи срещат очи,

сплетени ръце се разделят.

Струи небето изприда

от облачните къдели.

Вятър погребва опадалите листа,

чадъри укриват недоспали лица.

Лампи мъждукат по етажите горни,

разбуждат се бавно булеварди просторни.

Глупаци в коли преследват трамваи.

Закъде бързат? Някой да знае?

Смъртта идва без да я канят.

Има за всеки.

Дори ще остане...