И ето пак пред теб е тази болница,
стените в цвят са на смрадлива гной,
вратите тъмни, сякаш ями на усойници,
зеят, носят онзи вечен, агоничен вой.

Вик предсмъртен, уловен от вятъра,
колективен вик на болка, ярост, страх,
те смъртта все молят, зоват и чакат я,
търсят отдих, да остане само прах...

И това си мислиш че е страшно,
мислиш че ужас знае твоята душа,
няма нищо по-смешно и нещастно,
от това да лъжеш себе си така!

Аз съм всеки болен в тази сграда,
всяка клетка-тумор и зараза там,
аз усещам всичко, отвътре страдам,
аз агонизирам, но оставам жив и сам.

Защото знай, не надигай своят глас!
Знай, човече смешно, Мракът, това съм Аз.

Аз пулсирам вътре в тебе,
аз съм твоят страх от свобода,
аз съм демонът, погребан,
тъй дълбоко в твоята душа.

Аз съм твоят глад за допир,
аз съм твоят алчен взор,
аз съм завистливият ти вопъл,
яростта ти носеща позор.

Аз пробивам твойта гордост смешна,
мързелът ти да покажеш интерес,
прелъстявам те тъй лесно и успешно,
и превръщам те в нищожен пес.

Защото аз съм всичко в тебе,
слабостта ти и страха,
аз съм грях безсмислен, непотребен,
обрекъл вечно твоята душа.

Затова знай и замълчи, не надигай глас!
Знай, глупако жалък, Мракът, това съм Аз.

Николай Цветинов (Meddle), 2010

Между Демони и Божества (XXI)