Мъртва поезия

Крещя ли крещя, като глас в пустиня,
а зад мен само празна тишина,
с отекващи писъци на душевна робиня,
която се моли за свойта съдба.

При вълците останала лежаща.  
Немощна,  присвита, тъй смутена,
Да ближе раната кървяща,
от плътта засухрена, студена,

останала без, същност и без лик,
като празна сянка из мрака да броди,
търсеща да запази душата си за миг,
миг в който от себе си да  прогони,

пазените чувства скришни,
за да не слуша, повече безмислени фрази,
или думи вече напълно излишни.
За да не трябва вече и себе си да мрази.

Ето че думите по листа се изчерпаха и вече жълтеят.
Искам да забравя за тях и да потъна в амнезия. 
За това, ще спра да пиша. И ще ги оставя да тъмнеят, 
В поредната неизказана мъртва поезия!!!

24.09.2017