Мъртва поезия
Крещя ли крещя, като глас в пустиня,
а зад мен само празна тишина,
с отекващи писъци на душевна робиня,
която се моли за свойта съдба.
При вълците останала лежаща.
Немощна, присвита, тъй смутена,
Да ближе раната кървяща,
от плътта засухрена, студена,
останала без, същност и без лик,
като празна сянка из мрака да броди,
търсеща да запази душата си за миг, ...