29 may 2014, 22:32

на амбразурата 

  Poesía
517 0 4

никого не съм мразила толкова
колкото теб обичам.
и лагерувам над движещи се пясъци,
а останалото е театър -
за да си замажа очите.

сигурно съм по-тъжна и от тромпет,
облякъл самотата за секунди,
от корабна сирена,
изтърбушваща хоризонтите
с жалостив рев,
от дрезгава дъждовна привечер
с виолетови вени
всеки път.

не ми останаха същности за натравяне.
все по-често заравям глава в пясъка -
да не чувам, да не виждам,
за малко поне да ме няма.

да не съм кучешкият вой към луната,
топката в гърлото си,
която не мога да преглътна,
да не съм кордебалетът в руините
на стар летен театър или
телефонният звън
в стаята на мъртвец.


а песъчинките ми говорят,
че има и друг живот -
някъде, някога, някак.
слушам ги и ми е хубаво,
докато се погребвам жива
за пореден път.


Р. Д.

© Радост Даскалова Todos los derechos reservados

El Autor ha prohibido la votación.
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • благодаря ви!
  • едно от най-добрите ти, а знаеш, че аз много те харесвам! особено това: да не съм кордебалетът в руините
    на стар летен театър
    - направо е... ами нямам думи за пореден път...
    и всичко е обвито в една такава индигово-мастилена-тушова тежкост...
    Извънредно много харесах!
  • Много ти се възхищавам, Ради, много хубаво пишеш!
  • "не ми останаха същности за натравяне.
    все по-често заравям глава в пясъка -
    да не чувам, да не виждам,
    за малко поне да ме няма." - !!!
Propuestas
: ??:??