на амбразурата
никого не съм мразила толкова
колкото теб обичам.
и лагерувам над движещи се пясъци,
а останалото е театър -
за да си замажа очите.
сигурно съм по-тъжна и от тромпет,
облякъл самотата за секунди,
от корабна сирена,
изтърбушваща хоризонтите
с жалостив рев,
от дрезгава дъждовна привечер
с виолетови вени
всеки път.
не ми останаха същности за натравяне.
все по-често заравям глава в пясъка -
да не чувам, да не виждам,
за малко поне да ме няма.
да не съм кучешкият вой към луната,
топката в гърлото си,
която не мога да преглътна,
да не съм кордебалетът в руините
на стар летен театър или
телефонният звън
в стаята на мъртвец.
а песъчинките ми говорят,
че има и друг живот -
някъде, някога, някак.
слушам ги и ми е хубаво,
докато се погребвам жива
за пореден път.
Р. Д.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
