На баща ми
Навярно само аз в тебе светове виждам как се създават,
как коленичил, пак си недостижимо високо за другите,
как пред теб зверовете подвиват опашки и бягат,
и търсят причини да не приличат на нулите.
Аз отдавна разбрах какво е да бъдеш безкрайно обичан,
да няма сезон, който да скъсява дните
и дори трепереща от страх, отнякъде прихванат,
знам, че в тъмнината пак ще запалиш луните.
И пак ще виждам пътища, макар и без табели,
ще знам, че всяка отбивка ще ме връща в дома,
когато пребита от дъждовните камъни,
ще съм отново дете, а ти най-бурната река.
Ей така, като нищо, ще ги отнасят водите ти
всички болки и лудости, забили харпун в гърба ми,
ще се срещнем, обещай, там до вълните ти,
ще ме прегърнеш и с теб ще обходим всички вселени.
И накрая... Обещай, че никога няма да свърши
и безкраят ще е време ужасно кратко,
защото без тебе ще си забраня да чувствам радости,
нали, кажи ми, че така ще бъде, татко?!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Стеляна Todos los derechos reservados
