На Е.Л.М.

Тихо приспива Луната

своите деца по Земята

с трагедия, вероятно забутана,

там нейде в горите изгубена.

Там, където някога радост ехтеше

сега безмълвно плачат треви.

Дълбоко в корените огън гореше

от изгубени невинни мечти.

Докато в пепел изгаря гората

от несбъднати обещания,

студена целувка, шепнеща „Сбогом”

заключва спомени в наште съзнания.

Потъват душите ни в кървава скръб

и последно проклятие налегна над нас:

„Ще се срещнем там някъде, някога,

с радост в сърцата по прашния път.”