На Е.Л.М.
565
0
0
Тихо приспива Луната
своите деца по Земята
с трагедия, вероятно забутана,
там нейде в горите изгубена.
Там, където някога радост ехтеше
сега безмълвно плачат треви.
Дълбоко в корените огън гореше
от изгубени невинни мечти.
Докато в пепел изгаря гората
от несбъднати обещания,
студена целувка, шепнеща „Сбогом”
заключва спомени в наште съзнания.
Потъват душите ни в кървава скръб
и последно проклятие налегна над нас:
„Ще се срещнем там някъде, някога,
с радост в сърцата по прашния път.”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Живко Всички права запазени
