Aug 16, 2009, 3:00 PM

На Е.Л.М.

  Poetry » Other
567 0 0

Тихо приспива Луната

своите деца по Земята

с трагедия, вероятно забутана,

там нейде в горите изгубена.

 

Там, където някога радост ехтеше

сега безмълвно плачат треви.

Дълбоко в корените огън гореше

от изгубени невинни мечти.

 

Докато в пепел изгаря гората

от несбъднати обещания,

студена целувка, шепнеща „Сбогом”

заключва спомени в наште съзнания.

 

Потъват душите ни в кървава скръб

и последно проклятие налегна над нас:

„Ще се срещнем там някъде, някога,

с радост в сърцата по прашния път.”

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Живко All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...