На Епикур (2)

Смъртта обича да се труди,

работи без почивен ден.

От светлина разделя мрака

с час, от живота подарен.

Граница е тя зловеща

между звука и тишина.

Всеки се бои от среща,

но неизбежна е злина.

Смъртта любимци няма,

към всички е еднаква тя,

за откуп злато не признава,

ни сторената добрина.

Смъртта обича да работи,

няма тя почивен ден

и всеки ще се люби с нея

в миг, от орис отреден.

На Смъртта тела ù трябват,

а не душите наши.

Това нима не заслужава

да вдигнем пълни чаши?

Обич над душа е господар,

а не Богът или Сатана.

Над нея само Ева властва,

без да има за това вина.

Дарява Тя и ад и рай

на мъже - герои и невзрачни.

Има я навсякъде край нас –

в дворци или бордеи мрачни.

Животът има две страни

ще съзрем ли в черната и бяло?

По-лесно вършат се злини

в името на наш’то тяло.

Защо цветовете ни сливат,

а интересът вечен – разделя?

Защо без обич тази земя

се превръща в мечтана постеля?

Какво от туй, че ще умрем

и ще се превърнем в кал?

Нали всеки е избирал

как в живота е живял!

Бързо ли живееш или бавно,

това е някак без значение,

доброто винаги наказват,

останалото е забвение.

Чашите си да напълним

да ни радват птичите песни,

дъждът, нощта и тревата,

че дишаме, че слънцето греe...

и да няма на маса сред нас

скрити завистници и злодеи.

Винаги, помнете, от Смъртта

по-страшно е, когато тлеем,

нека затова сега

вино-кръв в чашите налеем.

Животът е преходно нещо.

Не са вечни дори и звездите,

обичта, надеждата сляпа...

Вечни са само мечтите.