Смъртта обича да се труди,
работи без почивен ден.
От светлина разделя мрака
с час, от живота подарен.
Граница е тя зловеща
между звука и тишина.
Всеки се бои от среща,
но неизбежна е злина.
Смъртта любимци няма,
към всички е еднаква тя,
за откуп злато не признава,
ни сторената добрина.
Смъртта обича да работи,
няма тя почивен ден
и всеки ще се люби с нея
в миг, от орис отреден.
На Смъртта тела ù трябват,
а не душите наши.
Това нима не заслужава
да вдигнем пълни чаши?
Обич над душа е господар,
а не Богът или Сатана.
Над нея само Ева властва,
без да има за това вина.
Дарява Тя и ад и рай
на мъже - герои и невзрачни.
Има я навсякъде край нас –
в дворци или бордеи мрачни.
Животът има две страни
ще съзрем ли в черната и бяло?
По-лесно вършат се злини
в името на наш’то тяло.
Защо цветовете ни сливат,
а интересът вечен – разделя?
Защо без обич тази земя
се превръща в мечтана постеля?
Какво от туй, че ще умрем
и ще се превърнем в кал?
Нали всеки е избирал
как в живота е живял!
Бързо ли живееш или бавно,
това е някак без значение,
доброто винаги наказват,
останалото е забвение.
Чашите си да напълним
да ни радват птичите песни,
дъждът, нощта и тревата,
че дишаме, че слънцето греe...
и да няма на маса сред нас
скрити завистници и злодеи.
Винаги, помнете, от Смъртта
по-страшно е, когато тлеем,
нека затова сега
вино-кръв в чашите налеем.
Животът е преходно нещо.
Не са вечни дори и звездите,
обичта, надеждата сляпа...
Вечни са само мечтите.
© Вили Тодоров Все права защищены