На гости на смъртта

Умирам всеки път, когато ти се отдавам.
Всеки мой атом се изпепелява и се превръща се във нищо.
Изчезва постепенно тялото ми и се погубвам до насита.

Смърт не чакам.
Тя ме чака и разперила е дланите широко,
копнееща за моята прегръдка,
за да се нахрани и да оцелее
вместо мен.

„Вземи ме“ казвам й и тя усмихва се щастливо.
Черни дрехи е подготвила за мене и помага да ги облека.
Въздишам сякаш за последно да поема дъх
и нежно тя ме хваща за ръката
и повежда ме в дома си.

На масата подготвила е нещо
като кана с вино и ме моли да отпия.
Когато устните докосват чашата й жадно,
тя ме зашлевява силно с думите,
че това е собствената ми кръв.

Поглеждам към гръдта си и виждам,
че сърцето ми се стича.
Не усетих болка този път
сякаш си помислих.
Реших, че вече съм претръпнала
в прорязването на сърцето.

Усетих сякаш смъртта иска да ми помогне, облекчи, избави.

Но тя реши да ми припомни,
че смъртта също трябва да боли.
Бръкна ми в сърцето и го стисна.
„За последно ще изпитам болка“
помислих и затворих аз очи.