Как да прежаля лицето ти мило и благо,

с червен трендафил на бяла забрадка.

Мъчния бод на елечето топло – с илици

в нощите морни нашарила с цветни  шевици.

И таз тиха невинност, дето след тебе си сяла.

С черната плитка раздираща ризата бяла.

В малката къща, спуснала тежки капаци

Скришом скътала още по-тежки калпаци.

Не мога, майко!

Догде в моите гърди сърце е живо,

догде душа имам, докато дишам

догде моите ръце могат теб да прегръщат,

аз ще се връщам в бащината къща.

И дори някой ден там да те няма вече

при теб аз ще бъда.

Че не е далече ни една душа,

щом и се в вярност ти вричаш,

и ни един човек,

щом от сърце и душа го обичаш.

Аз може в сто града и в сто свята да ида,

но ще се върна тук, майко, пак теб да видя.