На майката е тъжна участта,
а умора да показва – не приляга;
тя върши сто и две неща сама
и ни едно за по-късно не отлага.
Раздава се. До късчета последни.
Дотолкова, че излинява тя сама.
Не спи във нощите поредни –
нима ни пази от лукавата луна?
А сутрин рано, пиейки кафето,
под клепача бръчките личат.
Но усмивка мила – ето –
през устните си прави път. ...