Понякога се чувствам уморена,
ей тъй, сякаш съм живяла сто лета,
душата ми до кокал прогорена,
глава подпряла е, дишаща едва.

Видях, че вече толкова години,
менят се хора, дни и нощи, суета,
премигва само цветен светофарът,
утрото жадувам, копнея и нощта.

Защо сега да сбирам аз парчета,       
та пак със тях съдбата да жонглира,     
нима сме кегли ние във играта,        
душите ни въргаляща по пода.           

Очите ми са кухи от сълзите,
непрегръщали, ръцете ми крещят,
не знам дори къде ми е сърцето,
но май отново тъй ще оцелея.