На прага на поредната раздяла

зазиждам мислено проклетата врата...

Да няма връщане...

да не чувам скърцащата брава

на остарялата от болките душа...

И тръгвам сляпо към новата забрава...

и премислям стари истини - почти лъжи,

сълзите си като кървящи рани

през зъби стискам – по-малко да боли...

Косите си навярно ще отрежа,

надеждите си с тях да удуша...

На прага и на таз раздяла...

осъзнах и че с тебе съм била сама...