Защо в усмивката й виждам болка,
Защо сълзи в очите бледи пак блестят,
Дали отново чувства се самотна,
Знаейки как думите ти ще я наранят?

Защо отказва вече да повярва,
Че любовта ти е реалност, не мираж,
И от целувките ти страстни вече бяга,
Избухвайки в самотен, безутешен плач?

Защо не казва вече колко те обича,
Когато вчера те обсипваше с любов,
Защо от думите си страстни се отрича
И за раздяла сякаш те подготвя тази нощ?

Каква ли рана във душата си отворил,
Каква тъга жестока си й причинил,
Щом сърцето си за тебе иска да затвори
И всички ваши спомени да изгори?

Нима предаде любовта й ти без съвест,
Нима излъга, че единствена е на света,
Нима за всяка нежна дума ти я лъжеш
И убиваш тъй жестоко нейната душа.

Забрави ли за клетвите във вярност,
Забрави ли за най-красивите очи,
Които щяха да те гледат с обич вечно,
Ако грехът не беше те изпепелил.

На раздяла я заклеваш да не мрази
Всеки, в който види твоите очи
И със мъка ти я молиш да забрави
Болката, която си й причинил.



На раздяла я заклеваш да си спомня
Само най-щастливите ви, неразделни дни,
Само страстните ви нощи да запомни,
И да забрави за горчивите сълзи.

На раздяла се разкайваш ти горчиво
И потичат безутешно и твоите сълзи
Проклеваш тази грешка непростима,
Защото с нея са разбити всичките мечти.

Последни думи се опитваш да изтръгнеш,
Последна прошка искаш тя да ти даде,
За да можеш утре сам да се залъгваш,
Че не си убил изцяло нейното сърце.

Поглеждаш към божествения образ
И от всякога сега е по-красива тя
И знаеш, че завинаги ще страдаш,
Защото сам погуби перфектната съдба.

На раздяла искаш за последно
Да докоснеш най-прекрасното лице,
Само още миг да имаш топлото и тяло
И нежното и, искрено, божествено сърце.

И устните горещи за последно да целунеш,
И да върнеш времето със ден назад,
Денят, във който бе обречен да загубиш
Своята единствена, обичана мечта.