Отпадъци отново рециклираш,
избълвани от моята душа,
и с разум здрав и усет ме разбираш,
възпираш ме докрай да се руша.
Животът ми нагоре със краката
обърна се — виновен съм си сам.
Кат’ риба, в мрежа хваната, се мятам,
къде е изходът, уви, не знам.
На гьрлото застинала обида
ме стяга, но чрез тебе виждам как,
стена на отчуждение иззидал,
с проблемите си пак да вляза в крак.
И питам се: кога ли аз, потребен
като приятел, ще се притека
с утеха, помощ и съвет при тебе,
несретника, протягайки ръка?
© Владимир Костов Todos los derechos reservados