Отпадъци отново рециклираш,

избълвани от моята душа,

и с разум здрав и усет ме разбираш,

възпираш ме докрай да се руша.

Животът ми нагоре със краката

обърна се — виновен съм си сам.

Кат’ риба, в мрежа хваната, се мятам,

къде е изходът, уви, не знам.

На гьрлото застинала обида

ме стяга, но чрез тебе виждам как,

стена на отчуждение иззидал,

с проблемите си пак да вляза в крак.

И питам се: кога ли аз, потребен

като приятел, ще се притека

с утеха, помощ и съвет при тебе,

несретника, протягайки ръка?