В нощта призрачна, зловеща,
потънала в дълбокия си мрак,
напомнящ тихия ти глас.
Едно момиче, една жена, на гроба.
Тя сама оплакваше своята съдба.
И взираща се в плочата надгробна,
тя търсеше отново твоите очи,
в които Рая свой преоткри.
Но вече няма нужда:
от спомените повече боли.
Защо въобще се появи?
Защо надеждата, мечтите и дари?