На Видовден небето се разтваря,
земята коленичила ридае.
Пристъпва на съдбата господарят,
присъдата за нас да завещае.
На всеки отредено е по нещо,
а времето отпуснало е срок.
Земята нажежил ли си горещо,
очаквай непосилно труден скок.
На Видовден олтарът те зове
и няма отстъпление, ни жалост,
единствен начин болката да спре
е да напъпи пъстроцветна радост.
На Видовден се стеле синева,
пречистила душите разгневени.
Изправя се всемирната съдба,
възкръсват изворите осветени...
© Наташа Басарова Todos los derechos reservados