На времето по криволиците,
преминали от изгрева до залеза
и заблудени като птиците,
се лутаме объркани в просъница.
Наивно вярвахме в заблудите
като деца в приказки и призраци
и сме наливали основите
напусто ний на пясъчните замъци.
И пак за полети бленувахме
по скелети и корпуси – до пещите,
живяхме, мряхме и се трудихме
във такт на времето и на грешките.
До кръв напукани ръцете ни
изтръпваха от студ, желязо и бетон
и все навъсени, лицата ни
застиваха с поредния болезнен стон.
С мечти препускахме в просторите
във дирене на светлия, заветен хълм,
но ни завличаха пороите
завинаги в здрачно призрачния сън.
И сме унесени наливали
бетона в яките бетонни стени
и корпуса до корпус вдигали,
захранени със вяра в утрешните дни.
През всичките ни трудни делници,
изпълнени със тежък труд и сивота,
се чувствахме като наследници
на скъпата ни и изстрадала страна.
Затуй с ръка на карабината
най-зорко бдяхме - да опазим онова,
що сътворихме за Родината
през времето - плода на нашите сърца.
Родино, ние те обичаме,
за теб градихме, мила, не за другите
и във основите зазиждахме
навеки младостта си и надеждите.
И след десети по митингите
скандирахме: „боклуци”, „долу”, „мафия”,
високо ние по площадите
крещяхме: „свобода” и „демокрация”...
Един умник ни убеждаваше:
„след време на балканите България,
България ще бъде, вярвайте,
богата и велика кат` Швейцария”.
Ний, романтичните наивници,
измамени отново пак повярвахме,
че сме единствени наследници,
наследници на построеното от нас.
Но докато по площадите
крещяхме: „времето е наше, наше е”,
отново грабиха апашите
труда свещен на наш'то поколение.
Те за стотинки купуваха
мечтите, радостта ни и надеждите,
зазидани в огромни корпуси
и във стените яки на заводите...
Родино мила, ние те обичаме,
за теб творяхме, скъпа, не за другите,
за теб градяхме и наливахме
на призрачните сетнини темелите!
Напразно ли ние сме се трудели,
живели и сме с вяра завещавали
на идните ни поколения
плода на нашите ръце мазолести?
Родино, и аз като другите
на трудовата вахта мръзнел съм и бдял,
и сляпо вярвал във заблудите,
но тебе никога не съм те аз предал!
Затуй сърцето днеска ме боли,
затуй, Родино, заради заблудите,
погребали навек мечтите ни
под черните руини на разрухата...
Напразно сме мечтали, вярвали,
напразно сме от залеза до изгрева,
през пущинаците и тръните
пътували във търсене на извора.
Затуй се чувстваме предадени,
Родино моя, мила и обичана.
Предадени са и ограбени,
ограбени надеждата и вярата.
Да знаеш днеска колко ни тежи,
Родино, че си на последно място ти,
че подлеци, крадци – продажници
забъркват и оплитат твоите съдбини.
Нима в бананова република,
Родино моя, са те превърнали
и вярата ни са погубили
за по-щастливи, по-прекрасни - светли дни...
Виж докъде са ни докарали:
едва ли не живота си да псуваме,
в корупция, убийства и лъжи
все да живеем и да се преструваме...
На живота по коридорите
преминали от запада до изтока,
ний вече днес не се залъгваме
с безсмислици - във търсене на извора.
Правата дружно устояваме
пред парламента шумно във редиците,
скандираме, зовем и викаме:
„Хляб, работа за нас и за децата ни”...
© Христо Оджаков Todos los derechos reservados