Как иска ми се

да те прегърна!

Ала мой не си.

Дали ще си?

Как искам в погледа ти

аз да зърна...

за мене сътворени

(и на приказно ухаещи)

мечти.

***

Жестоко някой теб е огорчил...

О, моля те, свали я

тази тежка маска!

Кажи, сънува ли

ти моята реална ласка?

Кажи, но и не крий от мен

напиращите си сълзи.

Само посочи ми

(през въздишка уморена)

на живота свой... и пътя си.

Аз днес ще те последвам,

утре не,

със залеза

и нас погребвам.

***

Недей да пазиш толкоз върло,

агресивно

тайната си.

Запомни, тя не е вече само твоя.

Болна е от самота

тъжи,

и вечно ще тъжи пред своя

обруган олтар от тишина.

Аз виждам я, сега до тебе е

(И ще я виждам даже

след завоя ти!)

***

Аз казах ли?! Ще наредя

парченцата на твоя пъзел

лесно.

И цял ден ние ще вървим

към снежно-черната си есенност

унесени във песенност.

Нека не губим време!

Знам за днес, че мой си ти,

че ще поносиш малко през сълзи

хладно-тежкото ми бреме.

В погледа ти нежен -

от мен тъй пламенно жадуван

зърнах жар за мен копнежен.

(от твоите мечти

безмълвно породен)

***

Ала... усещам. Веч към нас

май плува грешен

залезът ни -

(апокалиптично-предрешен).

И предвещава той

зловещи тръни,

забиващи се

в нашите души...

(и рани)

и сълзи, и мъки,

и безутешна тишина,

преродена във тъга,

която вечно ще грози

нашите бъдещи

сродни души.

И неуместно

(може би)

тъгата ни

и тях ще нарани...