Надежда
Аз нося студа във себе си.
В ръцете, в краката, в сърцето си.
Минавам и всичко променям,
и хора, и чувства, и мене си.
Дали от мисъл някаква,
че загубил съм първо душата си,
сега отмъщавам си яростно,
с тези прегръдки смразяващи.
А дали, не е от просто така,
или от някаква скука детинска,
да търся поредния залък тъга,
в очите на хората близки.
А може би, ти си причината.
Ти ме направи такъв.
Дали по твой образ и подобие,
или съм прототип на света?
Все някога всичко ще свърши, аз знам.
И радостно пак ще се прегърна със слънцето,
и дните ми ще се преобърнат така,
че ще има цвят, мирис и истина в утрото.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Димо Господинов Todos los derechos reservados
