Надежда

22.02.2015 г., 14:21 ч.

Поезия » Друга

351 0 2

Аз нося студа във себе си.

В ръцете, в краката, в сърцето си.

Минавам и всичко променям,

и хора, и чувства, и мене си.

Дали от мисъл някаква,

че загубил съм първо душата си,

сега отмъщавам си яростно,

с тези прегръдки смразяващи.

А дали, не е от просто така,

или от някаква скука детинска,

да търся поредния залък тъга,

в очите на хората близки.

А може би, ти си причината.

Ти ме направи такъв.

Дали по твой образ и подобие,

или съм прототип на света?

Все някога всичко ще свърши, аз знам.

И радостно пак ще се прегърна със слънцето,

и дните ми ще се преобърнат така,

че ще има цвят, мирис и истина в утрото.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.