Отявлена надежда, накуп надве-натри,

събира без да свежда една и две глави.

Оковите не виждат, поспрели за мига,

до себе само спират, във себе си броят –

доколко са си нужни бърборят през уста,

душите им безрадни от тягостна вина

застрелват всяка нежност, обличат я в костюм,

във който й отреждат короната на шут.

Надеждата крепи човека – до първото препятствие,

когато без одежда остава излъганото щастие.

Окови са ни дрехите – пъстрят от цветове,

събличаме вечерно, но вечно сме обзети

от странен смут и вик бездомен

под покрива ни благосклонен

да търсим теб у мен,

навикнали,

твърдения, обикнати –

потърсили нерадостно

нечия ръка,

намираме увиснала

празната лъжа.