Отявлена надежда, накуп надве-натри,
събира без да свежда една и две глави.
Оковите не виждат, поспрели за мига,
до себе само спират, във себе си броят –
доколко са си нужни бърборят през уста,
душите им безрадни от тягостна вина
застрелват всяка нежност, обличат я в костюм,
във който й отреждат короната на шут.
Надеждата крепи човека – до първото препятствие,
когато без одежда остава излъганото щастие.
Окови са ни дрехите – пъстрят от цветове,
събличаме вечерно, но вечно сме обзети ...