Най-тежко
Живеел в древна, приказна страна
един владетел - мъдър и достоен.
Идея на живота му била
на всяка мъдрост да намери корен.
Обграждал се с прочути мъдреци,
на гости канил видни философи,
гадатели, лечители, творци.
Поети му редяли чудни строфи.
От тях се учил, знания събрал,
с ум буден управлявал си страната.
Едничка слабост имал този крал -
синът му, по-прекрасен от цветята.
Един ден пред двореца му се спрял
брадясал и окъсан, морен скитник:
"За мъдростта ти, кралю, съм разбрал
и позволи ми нещо да те питам.
Какво ли не съм виждал по света,
къде ли се не скитах без умора,
но все един въпрос ми е в ума
и никой не успя да отговори.
Изучих всяка билка и трева,
животни зная, хора и дървета,
но още не можах да разбера -
най-тежкото кое е за кралете."
Замислил се дълбоко кралят стар -
кое ли всъщност толкова е тежко?
Повикал и мъдреца - свой другар,
но той мълчал. Страхувал се от грешка.
Владетелят в най-приказни земи
избрани хора пратил - да научат
и някой да му каже що тежи
най-много. Ала никой не сполучил.
А бързо се изнизвал ден след ден,
осанката му горда се превила,
превръщал се в един обикновен
старик. И мъдростта му се топила.
Събрал отбрани хора на съвет,
разбирал, че е време за отмора.
На своя син предал такъв завет -
за правда и сполука да се бори.
Синът обаче, друга мяра бил,
за кралство и народ не щял да мисли.
Създавал зло. Откакто се родил,
той мразел хора праведни и чисти.
Един такъв наследник е беда -
съветът казал тежката си дума -
за кралството е мъка и злина,
той не е като татко си разумен.
Горчиви сълзи кралят престарял
заронил. Как сина си да осъди?
Но знаел, че каквото е създал,
наследникът за ден ще го погуби.
Подписал се с трепереща ръка,
боли го, но създал бе сам закона...
Чак в края на живота си разбра -
била най-тежка кралската корона.
един владетел - мъдър и достоен.
Идея на живота му била
на всяка мъдрост да намери корен.
Обграждал се с прочути мъдреци,
на гости канил видни философи,
гадатели, лечители, творци.
Поети му редяли чудни строфи.
От тях се учил, знания събрал,
с ум буден управлявал си страната.
Едничка слабост имал този крал -
синът му, по-прекрасен от цветята.
Един ден пред двореца му се спрял
брадясал и окъсан, морен скитник:
"За мъдростта ти, кралю, съм разбрал
и позволи ми нещо да те питам.
Какво ли не съм виждал по света,
къде ли се не скитах без умора,
но все един въпрос ми е в ума
и никой не успя да отговори.
Изучих всяка билка и трева,
животни зная, хора и дървета,
но още не можах да разбера -
най-тежкото кое е за кралете."
Замислил се дълбоко кралят стар -
кое ли всъщност толкова е тежко?
Повикал и мъдреца - свой другар,
но той мълчал. Страхувал се от грешка.
Владетелят в най-приказни земи
избрани хора пратил - да научат
и някой да му каже що тежи
най-много. Ала никой не сполучил.
А бързо се изнизвал ден след ден,
осанката му горда се превила,
превръщал се в един обикновен
старик. И мъдростта му се топила.
Събрал отбрани хора на съвет,
разбирал, че е време за отмора.
На своя син предал такъв завет -
за правда и сполука да се бори.
Синът обаче, друга мяра бил,
за кралство и народ не щял да мисли.
Създавал зло. Откакто се родил,
той мразел хора праведни и чисти.
Един такъв наследник е беда -
съветът казал тежката си дума -
за кралството е мъка и злина,
той не е като татко си разумен.
Горчиви сълзи кралят престарял
заронил. Как сина си да осъди?
Но знаел, че каквото е създал,
наследникът за ден ще го погуби.
Подписал се с трепереща ръка,
боли го, но създал бе сам закона...
Чак в края на живота си разбра -
била най-тежка кралската корона.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
